Знаем как се полират ковчези.

Дадохме най-доброто от себе си.

Ще се борим до края.

В смърта си ще се видим отново.

Покажи ни неизвървения път.

Знаем как се полират ковчези.

Знаем и сълзи как се спират.
Отвори очи и да се започва.

Пристъпвай леко.

Дишай бавно.

Пей тихо.

Когато изгарящата светлина напусне сърцето ти,

тогава си готов.

Крещи, крещи, крещи и да се приключва.

Кръвта после ще разказва.

Зимата на морето

Обичам от време на време да си спомням за нея. Правите й руси коси. Малката трапчинка под лявата й буза. Зимата на морето. Там си я спомням. Обвита в шалове, изглеждаше хипнотизирана от синия хоризонт. Или може би той си беше загубил ума по нея. Не знам. Устните й имаха вкус на мед. Знаете как е с меда, натъртва, обаче винаги си готов да довършиш буркана. Както гледаше морето, понякога идваше до мен и ме прегръщаше. Момичета винаги са много любвеобвилни зимата, когато им е студено. Прегръщаше ме, но не ме поглеждаше. Като задухаше по-силно, ме стискаше здраво през кръста. Спомням си, че понякога се опитвах да я целуна. Доближавах лицето й с нос. Отмествах няколко кичура коса назад. Тя не помръдваше. На третия-четвъртия опит й омръзваше и извърташе бавно глава. В зелените й очи плуваше отрова и без друго, но тогава се забелязваше едва едва и малко злоба. От тази, която те кара да се усмихнеш и в същото време ти призлява. По някое време й писваше и просто си врътваше дупето и потегляше надолу по улицата. Още един хубав спомен. После не помня какво стана.

Пистолетче

 

Ето ме, стоя с пистолет в ръка. Прехвърлям го от едната в другата. Гледам го в цевта и той ме гледа в очите. Състезаваме се кой ще издържи по-дълго без да мигне. Страшни физиономии и лоши погледи не помагат. Допирам го до бузата и натискам толкова, че да усетя как зъбите ми започват да раздират кожата ми отвътре. Следтова го галя в скута ми сякаш е малък сладък домашен любимец. Въртя го на пръст като каубоите от уестърните. Хващам го здраво, насочвам го към лицето си А-а-а-а-а-ааааааа БУМ! 

Само вик, нищо повече. Започвам да се смея на глас. Когато най-накрая оставам без въздух, лицето ми замръзва. Взимам моя добър приятел и стрелям.

Пистолетът е от пластмаса и е зареден с вода. Важна е, обаче, символиката, нали така?

Непознат

Ако си сваля кожата от лицето,

ще има ли плът и кръв под нея?

Или всичко ще е празнота и мрак?

Когато застана пред огледалото,

ме гледа непознат. 

Ако протегна ръце към теб,

ще ги стиснеш ли силно?

Или ще ги оставиш да ударят земята?

Когато всичко приключи,

остави тялото ми да гние.

Празни

Нека ти покажа колко сме празни.

Безгръбначни и бездушни.

Дъхът ни не излиза от устата.

Думите засядат в дробовете.

Колко ще чакаме да видиш това, което ние видяхме в теб?

Спри да преследваш слънцето.

Кажи сбогом на нощното небе.

Всички заслужаваме да умрем.

Избери си, бесилото или кладата?