Обичам от време на време да си спомням за нея. Правите й руси коси. Малката трапчинка под лявата й буза. Зимата на морето. Там си я спомням. Обвита в шалове, изглеждаше хипнотизирана от синия хоризонт. Или може би той си беше загубил ума по нея. Не знам. Устните й имаха вкус на мед. Знаете как е с меда, натъртва, обаче винаги си готов да довършиш буркана. Както гледаше морето, понякога идваше до мен и ме прегръщаше. Момичета винаги са много любвеобвилни зимата, когато им е студено. Прегръщаше ме, но не ме поглеждаше. Като задухаше по-силно, ме стискаше здраво през кръста. Спомням си, че понякога се опитвах да я целуна. Доближавах лицето й с нос. Отмествах няколко кичура коса назад. Тя не помръдваше. На третия-четвъртия опит й омръзваше и извърташе бавно глава. В зелените й очи плуваше отрова и без друго, но тогава се забелязваше едва едва и малко злоба. От тази, която те кара да се усмихнеш и в същото време ти призлява. По някое време й писваше и просто си врътваше дупето и потегляше надолу по улицата. Още един хубав спомен. После не помня какво стана.
Няма коментари:
Публикуване на коментар