Дано да бяха медикаментите

     

    Малки палави снежинки дращеха лицето ми. Мразех ги. Като цяло мразех да ми е студено. За мое съжаление спирката беше открита. Вратът ми беше схванат. Вдигнах си яката на мантото, с цел тя да спре режещия вятър. Сякаш свърши работа. Или може би ми се искаше да беше свършило. Не носих никакъв излишен багаж, всичко необходимо беше в джобовете – връзка ключове и кутийка моливи.

     Имаше нещо сбъркано в онази нощ. Виждах всичко силно размазано и замъглено като в... компютърна игра. Да , да! Точно като в компютърна игра. Единствено тялото ми, снежинките и релсите, по които трябваше да мине влака изглеждаха нормални. Хората бяха просто силуети, а светът наоколо ужасен тъмносив декор. Трудно различавах едното от другото. Дано да бяха медикаментите.

      Не виждах голям смисъл в това лампите да бяха пуснати. Да беше вечер, но според мен създаваха още по-тягостна атмосфера, заради силния контраст с обгърналия тогава спирката мрак.

    Вляво от мен се разнесе аромат на горещ чай. Извърнах леко глава. Видях поредния размазан силует, само чая в ръцете му имаше ясен образ. „Бих убил за един горещ чай”, помислих си в онзи момент. Дано да бяха медикаментите виновни за тези мисли.

    След време влакът дойде. Чух го как идва, не го видях. Целият беше замъглен. Когато спря всички призраци (тогава на това ми приличаха хората) се втурнаха към него. Аз останах на мястото си. Чаках нещо да се случи. Секунди по-късно то се случи – единият от вагоните изведнъж се изясни и придоби кристален лик. Качих се в него.

    Вагонът беше тих, но въпреки това претъпкан. Трябваше да го сменя. Тръгнах към по-задния. От всички пътници, покрай които минах само един представляваше нещо повече от силует. Беше средно на възраст конте с зелен кариран костюм и уредяла къдрава коса, на която беше сложил повече от необходимото количество гел. Не ми пукаше защо точно той излезе наяве, за това и продължих напред.

   Имаше две неща, които се набиваха на очи в по-задния вагон. Едното беше, че вътре беше неприлично чисто, нещо което скоро щеше да се промени, а другото, че беше почти празен. Почти празен, защото все пак имаше един човек. Седнах и се обърнах към него. И той повечето хора онази вечер представляваше силно размазан силует. Внезапно вратът му светна. „Добър вечер” , каза силуетът. Не отвърнах. Не спирах да се взирам във врата му.

    Бръкнах във вътрешния джоб на мантото си и извадих един молив от кутийката. Преместих го в лявата си ръка и го стиснах здраво. Замахнах. Забих го. Извадих го. Замахнах. Забих го отново.  И отново. Когато прецених, че моливът е изтъпял , просто го пуснах на земята, извадих друг и продължих да дупча гърлото в несвяст. Така докато прободните рани не станаха единадесет, тогава вратът се сля с останалата част от тялото. Станах и се упътих към следващия вагон. Силуетът измърмори нещо. Не си направих труда да се опитам да го чуя. Дано да бяха медикаментите

Шише за мляко

- Какво е това, Джак? - попита Лора.
- Мляко - отвърна Джак.
- Сигурен ли си?
- Напълно! Какво друго може да има в шише за мляко освен мляко? - правеше се на изнервен Джак.
- Какво прави тук? - не спираше да пита Лора.
- Обичам мляко, Лори - продължаваше Джак с типичната си лаконичност. Харесваше му да прави това. Харесваше му лекичко да изнервя жена си и да я принуждава да задава въпрос след въпрос.
- Знам много добре, Джак. Но защо подяволите имаш мляко в багажника на колата си? - настояваше Лора. Такава си беше тя, не се отказваше докато не разбереше цялата истина.
  Джак се усмихна. Едва забележимо.
- Казах ти вече - отговори той. - Обичам да пия мляко. Понякога ми се припива, когато карам, Лори. Тогава спирам, гася колата, слизам от нея, отварям багажника и започвам да пия мляко.
  Джак се усмихна. Този път, така че целият свят да го види. Лора видя тази усмивка и започна да се смее.
- Хайде слагай подаръка и да тръгваме - прекъсна смеха й Джак. - Ще закъснеем. Знаеш колко много мрази Зак някой да закъснява, особено на негови рождени дни.
- Добре - каза Лора и намести кутията с подаръка в багажника. - Да тръгваме.
  Двамата се качиха в колата и потеглиха.

- Тя там ли ще е? - попита Лора.
- Коя? - Джак бе изненадан от внезапния въпрос.
- Много добре знаеш за кого говоря - рече Лора.
- Не, не знам за кого говориш.
- За Роуз, естествен. Не се прави на глупак - обясни му Лора. - Е, ще бъде ли там?
- Идея си нямам. Зак не ми е давал списък с гостите.

- Може би ще е там. Нормално е да присъства - продължи Джак след малко, без да откъсва поглед от пътя. - Все пак са приятели. Да, най-вероятно Роуз ще е там.
- Тя ще е сигурно с някоя от нейните елегантни черни рокли. С тъмно червило и сенки подчертаващо изкрящети й кафеви очи.
- Възможно - Джак отново беше станал лаконичен.
- Нетърпелив ли си да я видиш? - полюбопитства Лора.
- Не.
- Защо? - направи се на очудена тя. - Да не би да сте били скоро пак заедно?
- Млъкни!
- Кога за последно беше с нея, Джак? - открито се заяждаше Лора.
- Не помня - отвърна той.
- Лъжеш - просъска Лора. - Лъжеш. Сигурна съм, че помниш всяка ваша среща. Всяка нощ, която сте били заедно. Всеки...
- Млъкни, Лори - каза спокойно Джак.
- Всеки път, когато си ми казвал, че имаш работа или излизаш с приятели или, че просто имаш нужда от малко чист въздух.
- Млъкни, по дяволите - не се сдържа повече. - Просто си затвори тъпата уста, Лори - извика Джак. Така и не се обърна към съпругата си. Продължаваше да гледа пътя пред себе си.
  Лора извърна глава надясно към прозореца. Джак пусна радиото.

Малко преди да пристигнат пред къщата на Зак, Лора попита:
- Какво всъщност имаше в шишето за мляко?
- Масло за спирачки - промълви Джак.

Стихия

Ако можех образа ти в картина да вмъкна. Ако можех с четка живот да ти дам. Тогава щях те нарисувам като морето, пленително, опасно. 

И ти като него караш много да желаят в теб да се влеят, но малко изхвърляш на брега. И ти като морето омагьосваш хората да забравят останалия свят, превръщаш се в единствена за тях. Ръцете ти студени ще бъдат и прилива и отлива. Нека тънките ти устни да са стихийните вълни, пред които и старите моряци са безсилни. А очите ти кристални ще нарисувам като фаровете в хоризонта, които дават лъжлива и далечна надежда. И ти като морето си единственото, което човек търси когато е изгубен. 

Трудно ми е да повярвам, но тази картина е всичко за мен. Вземи ме! Хайде, не се страхувам. Отведи ме! Погълне ме! Или не написах достатъчно пъти името ти в пясъка с ръка. 

Малките часове на октомври

        Студено е. Доста студено. Но това си е съвсем нормално за малките часове на октомври. По дяволите няма ли да мине някое такси. Чакам на спирката вече половин час. Съвсем сама съм. Нормално за тази част от денонощието. Защо все на мен се случва? Защо все аз си взимам обувки, на които им се чупят токчетата?

        Вятърът и той е студен. Заиграва се весело с изпопадалите листа. Интересно е. Наоколо нищо не се случва, така че “да”, определено това е интересно. Ще стана да се поразходя малко.

        Няма абсолютно никой. Дори бръмбар не се чува в градинката. Сигурно и на него му е студено. Щеше да ме разведри малко с жуженето си. По-добре да се връщам. Таксито нямаше да ме види оттук.

       И монети за телефон нямам. Мамка му! Дано мине скоро някой. Ужасно студено е. Не искам да посрещна утрото в болницата, приета заради измръзване. Добре поне, че не вали.

       О-о-о, не издържам вече! Няма да чакам още дълго. Ще събуя обувките и ще се прибера пеша… Вече и вятърът не е интересен… Проклети таксита.

      А! Идва някой! Красив е. Не е гръцки бог, но е красив. Ще му се усмихна. И той ми се усмихна. Седна точно до мен.

- Добър вечер.

- Здравей.
- Такси ли чакаш?

- Да, такси.

- Доста си претръпнала.Сигурно си тук от доста време.

- Да, от доста.

- Поне сега ще имаш компания.

- Да, благодаря.

- За нищо.

       Доста е мил. Ще му се усмихна още веднъж. Този път по-чаровно. Той се доближи. Хвана ми косата отзад е я повдигна нежно. Интересно. Вятър погали тила ми. Усещам как назъбена стомана преминава по повърхността на врата ми. Не е било студеният вятър. Нож ме е погалил. Червена ивица се разтегли по цялата ми шия и кръв започна да се стича. Ще извърна глава към красавеца. Той ме пронизва с ледения си поглед и ме бута напред. Падам. С главата си изплисквам локвичката кръв. Чувам как непознатият става и се отдалечава. Нямам сили да се изправя. Къде е шибаното такси?

     Студено е. По-студено и от преди. Но това си е съвсем нормално за малките часове на октомври.

Фигурка от лед

  Аз съм неин или тя е моя.

*     *     *

  Студено е. Сълзите от високо падат. Замръзват и превръщат се във фигурка от лед. Малка, крехка и чуплива. Косите й гъсти, разума ми в тях изгубват. Очите й кристални безизразно през мене гледат. Устните й влажни усмивките за други пазят. Ръцете й студени нежно душата ми горят. Краката й тънки тежко по тялото ми стъпкват. Приятно е до нея. Разкарай се! Не ще я имаш ти! Тя е моя! Тя е моята фигурка от лед.

  Мъчно е. Ти бавно ще се разтопиш. Сам ще ме оставиш... Не! Няма да допусна от пръстите ми да се изплъзне. Слънцето арогантно ще затрия. Топлината нахална ще пропъдя. Светулките невзрачни ще смачкам. В тъмнина ще те обгърна.  Мракът от очите кръвожадни ще ни пази. Тишината гласовете укорни ще отблъсне. Ще бъдем сами. Завинаги сами. Само аз и ти. Ти си моя. Ти си моята фигурка от лед.

  Красиво е. Стоим двама на върха на света. Аз и моята фигурка от лед. Стоим двама безизразно и наблюдаваме хоризонта. Стоим двама и дори звездите ни отбягват.Стоим двама - завинаги сами. Стоим двама - безкрайно самотни. Аз и моята фигурка от лед.

  Странно е. Пускам те. Ти политаш. Политаш към свободата. Тази мисъл ме задушава. Ти си моя. Скачам. Да, ще те хвана, ще те хвана здраво и никога повече няма да те пусна. Ти си моята фигурка от лед.

*     *     *

     Тя е моя или аз съм неин...