Малките часове на октомври

        Студено е. Доста студено. Но това си е съвсем нормално за малките часове на октомври. По дяволите няма ли да мине някое такси. Чакам на спирката вече половин час. Съвсем сама съм. Нормално за тази част от денонощието. Защо все на мен се случва? Защо все аз си взимам обувки, на които им се чупят токчетата?

        Вятърът и той е студен. Заиграва се весело с изпопадалите листа. Интересно е. Наоколо нищо не се случва, така че “да”, определено това е интересно. Ще стана да се поразходя малко.

        Няма абсолютно никой. Дори бръмбар не се чува в градинката. Сигурно и на него му е студено. Щеше да ме разведри малко с жуженето си. По-добре да се връщам. Таксито нямаше да ме види оттук.

       И монети за телефон нямам. Мамка му! Дано мине скоро някой. Ужасно студено е. Не искам да посрещна утрото в болницата, приета заради измръзване. Добре поне, че не вали.

       О-о-о, не издържам вече! Няма да чакам още дълго. Ще събуя обувките и ще се прибера пеша… Вече и вятърът не е интересен… Проклети таксита.

      А! Идва някой! Красив е. Не е гръцки бог, но е красив. Ще му се усмихна. И той ми се усмихна. Седна точно до мен.

- Добър вечер.

- Здравей.
- Такси ли чакаш?

- Да, такси.

- Доста си претръпнала.Сигурно си тук от доста време.

- Да, от доста.

- Поне сега ще имаш компания.

- Да, благодаря.

- За нищо.

       Доста е мил. Ще му се усмихна още веднъж. Този път по-чаровно. Той се доближи. Хвана ми косата отзад е я повдигна нежно. Интересно. Вятър погали тила ми. Усещам как назъбена стомана преминава по повърхността на врата ми. Не е било студеният вятър. Нож ме е погалил. Червена ивица се разтегли по цялата ми шия и кръв започна да се стича. Ще извърна глава към красавеца. Той ме пронизва с ледения си поглед и ме бута напред. Падам. С главата си изплисквам локвичката кръв. Чувам как непознатият става и се отдалечава. Нямам сили да се изправя. Къде е шибаното такси?

     Студено е. По-студено и от преди. Но това си е съвсем нормално за малките часове на октомври.