Малки палави снежинки
дращеха лицето ми. Мразех ги. Като цяло мразех да ми е студено. За мое
съжаление спирката беше открита. Вратът ми беше схванат. Вдигнах си яката на
мантото, с цел тя да спре режещия вятър. Сякаш свърши работа. Или може би ми се
искаше да беше свършило. Не носих никакъв излишен багаж, всичко необходимо беше
в джобовете – връзка ключове и кутийка моливи.
Имаше нещо сбъркано в онази нощ. Виждах всичко силно размазано и замъглено като в... компютърна игра. Да , да! Точно като в компютърна игра. Единствено тялото ми, снежинките и релсите, по които трябваше да мине влака изглеждаха нормални. Хората бяха просто силуети, а светът наоколо ужасен тъмносив декор. Трудно различавах едното от другото. Дано да бяха медикаментите.
Не виждах голям смисъл в това лампите да бяха пуснати. Да беше вечер, но според мен създаваха още по-тягостна атмосфера, заради силния контраст с обгърналия тогава спирката мрак.
Вляво от мен се разнесе аромат на горещ чай. Извърнах леко глава. Видях поредния размазан силует, само чая в ръцете му имаше ясен образ. „Бих убил за един горещ чай”, помислих си в онзи момент. Дано да бяха медикаментите виновни за тези мисли.
След време влакът дойде. Чух го как идва, не го видях. Целият беше замъглен. Когато спря всички призраци (тогава на това ми приличаха хората) се втурнаха към него. Аз останах на мястото си. Чаках нещо да се случи. Секунди по-късно то се случи – единият от вагоните изведнъж се изясни и придоби кристален лик. Качих се в него.
Вагонът беше тих, но въпреки това претъпкан. Трябваше да го сменя. Тръгнах към по-задния. От всички пътници, покрай които минах само един представляваше нещо повече от силует. Беше средно на възраст конте с зелен кариран костюм и уредяла къдрава коса, на която беше сложил повече от необходимото количество гел. Не ми пукаше защо точно той излезе наяве, за това и продължих напред.
Имаше две неща, които се набиваха на очи в по-задния вагон. Едното беше, че вътре беше неприлично чисто, нещо което скоро щеше да се промени, а другото, че беше почти празен. Почти празен, защото все пак имаше един човек. Седнах и се обърнах към него. И той повечето хора онази вечер представляваше силно размазан силует. Внезапно вратът му светна. „Добър вечер” , каза силуетът. Не отвърнах. Не спирах да се взирам във врата му.
Бръкнах във вътрешния джоб на мантото си и извадих един молив от кутийката. Преместих го в лявата си ръка и го стиснах здраво. Замахнах. Забих го. Извадих го. Замахнах. Забих го отново. И отново. Когато прецених, че моливът е изтъпял , просто го пуснах на земята, извадих друг и продължих да дупча гърлото в несвяст. Така докато прободните рани не станаха единадесет, тогава вратът се сля с останалата част от тялото. Станах и се упътих към следващия вагон. Силуетът измърмори нещо. Не си направих труда да се опитам да го чуя. Дано да бяха медикаментите
Имаше нещо сбъркано в онази нощ. Виждах всичко силно размазано и замъглено като в... компютърна игра. Да , да! Точно като в компютърна игра. Единствено тялото ми, снежинките и релсите, по които трябваше да мине влака изглеждаха нормални. Хората бяха просто силуети, а светът наоколо ужасен тъмносив декор. Трудно различавах едното от другото. Дано да бяха медикаментите.
Не виждах голям смисъл в това лампите да бяха пуснати. Да беше вечер, но според мен създаваха още по-тягостна атмосфера, заради силния контраст с обгърналия тогава спирката мрак.
Вляво от мен се разнесе аромат на горещ чай. Извърнах леко глава. Видях поредния размазан силует, само чая в ръцете му имаше ясен образ. „Бих убил за един горещ чай”, помислих си в онзи момент. Дано да бяха медикаментите виновни за тези мисли.
След време влакът дойде. Чух го как идва, не го видях. Целият беше замъглен. Когато спря всички призраци (тогава на това ми приличаха хората) се втурнаха към него. Аз останах на мястото си. Чаках нещо да се случи. Секунди по-късно то се случи – единият от вагоните изведнъж се изясни и придоби кристален лик. Качих се в него.
Вагонът беше тих, но въпреки това претъпкан. Трябваше да го сменя. Тръгнах към по-задния. От всички пътници, покрай които минах само един представляваше нещо повече от силует. Беше средно на възраст конте с зелен кариран костюм и уредяла къдрава коса, на която беше сложил повече от необходимото количество гел. Не ми пукаше защо точно той излезе наяве, за това и продължих напред.
Имаше две неща, които се набиваха на очи в по-задния вагон. Едното беше, че вътре беше неприлично чисто, нещо което скоро щеше да се промени, а другото, че беше почти празен. Почти празен, защото все пак имаше един човек. Седнах и се обърнах към него. И той повечето хора онази вечер представляваше силно размазан силует. Внезапно вратът му светна. „Добър вечер” , каза силуетът. Не отвърнах. Не спирах да се взирам във врата му.
Бръкнах във вътрешния джоб на мантото си и извадих един молив от кутийката. Преместих го в лявата си ръка и го стиснах здраво. Замахнах. Забих го. Извадих го. Замахнах. Забих го отново. И отново. Когато прецених, че моливът е изтъпял , просто го пуснах на земята, извадих друг и продължих да дупча гърлото в несвяст. Така докато прободните рани не станаха единадесет, тогава вратът се сля с останалата част от тялото. Станах и се упътих към следващия вагон. Силуетът измърмори нещо. Не си направих труда да се опитам да го чуя. Дано да бяха медикаментите
Няма коментари:
Публикуване на коментар